Съучастници

Чакаше го нов живот с нея. Някъде далече. Той вече се беше подготвил. Когато всичко приключеше, щяха да са в безопасност. Щяха да излизат на дълги разходки по междуселски пътища. Да вечерят пред истински огън в камина. Да разговарят по цели нощи, както някога, когато за пръв път се срещнаха, и после да се събуждат от сън късно, прегърнати.

За това копнееше. Сънят не идваше лесно, но когато я прегръщаше или дори само усещаше близостта ѝ, изпитваше задоволство, което притъпяваше острите зъби на кошмара, изяждащ мозъка му в мрака.

Всичко щеше да бъде перфектно. Стига тя да беше в безопасност.

Ако се наложеше, той би дал живота си за нея.

Но преди всичко искаше да живее, отново.

А това бе възможно само с жената, която обичаше.

Стационарният телефон на рецепцията се намираше върху бюрото ми.

Денис, Хари и Блох седяха унили в креслата покрай стените на кабинета ми. За Лейк състоянието унилост беше непознато.

Той беше обратното на унил. Беше подпрял лакти на коленете си и дясното му стъпало тропаше по пода.

Понякога тропането преставаше за малко, колкото да откъсне със зъби част от кожичките на ноктите си. После продължаваше да тропа.

Това ме дразнеше. Както и останалите, с изключение на Блох, която беше прекалено изтощена, за да забелязва такива неща или да ѝ пука. Водеше битка с клепачите си, която губеше. От време на време се унасяше, но само за няколко секунди. Щом главата ѝ клюмнеше, отново отваряше очи и битката се възобновяваше с нова сила.

— Искате ли кафе, господин Лейк? — попита Денис.

— Имате ли лимони? Малко гореща вода с лимонов сок ще ми дойде добре.

— Не купуваме лимони — каза Денис. — Имаме само кафе.

— Какво ви е кафето?

Денис никога преди не бе чувала този въпрос. Тя знаеше всички индекси и сигнатури, които трябваше да се поставят върху съдебните документи по гражданските и наказателните дела, и можеше да изрецитира наизуст пълните текстове на наказателния и наказателнопроцесуалния кодекс, изобщо беше най-квалифицираната секретарка на правна кантора в Манхатън.

Знаеше всичко. Но не знаеше какво кафе имаме.

— Мляно — отвърна тя.

— Да, но дали е органично?

— Купуваме го вакуумирано.

— Добре, но има ли сертификат за етично производство? Да не е използван детски труд? И в коя страна е отгледано? Колумбия, Бразилия, Индонезия…

— Мисля, че съм го отгледала в задника си.

— Денис! — обадих се аз.

— Искате ли кафе или не, господин Лейк? Купувам го от „Таргет“ с пари от служебната каса.

— Няма нужда, благодаря.