Съучастници

— Желаете ли да долея чашата ви, госпожо Милър? — попита стюардесата.

— Всъщност можете да ми донесете нова — каза Кари; ягодката на дъното на чашата за шампанско беше започнала да се размеква.

— Разбира се — отвърна момичето и като се наведе да вземе чашата на Кари, забеляза нещо. — О, каква великолепна брошка камео! — възкликна тя.

— Благодаря ви. Семейна реликва.

Стюардесата се отдалечи, а Кари зарея поглед през прозореца над сините води на Атлантика. Четири и половина часа я деляха от Лондон и новия ѝ живот.

Част от нея изпитваше жал към Ото. Никой не я бе обичал като него. Дори Даниъл.

Още от съвсем млада Кари бе копняла да бъде някоя друга. Може би затова се бе опитвала да стане актриса. Нямаше представа коя е всъщност, но ѝ допадаше идеята да се превъплъщава в други хора — това беше опияняващо усещане. Мечтата ѝ бе да играе на Бродуей. Беше дала всичко от себе си, но не успя. С парите от продажбата на къщата на родителите си не изкара кой знае колко в Манхатън и се принуди да се хваща на тежка, нискоквалифицирана работа, за да си плаща наема.

В известен смисъл всичките ѝ усилия да повреди незабелязано спирачките на пикапа на баща си, довели до фаталната катастрофа, не се бяха оправдали. Къщата не ѝ бе донесла много пари, а Ню Йорк беше скъп град.

Нещата вървяха трудно, докато не се запозна с Ото.

Той се грижеше за нея. Помагаше ѝ. От първата им среща тя знаеше, че Ото е специален. Носеше същата маска като нейната — преструваше се на човек. Но при първата им целувка тя разбра, че сърцето му е студено като лед — също като нейното.

А когато Ото ѝ сподели какво усещане за власт получава при отнемането на човешки живот и от превъплъщаването си в Пясъчния човек, той очакваше Кари да се ужаси. А не да го попита дали може да присъства и да гледа. Но апетитите на Ото надвишаваха нейните. И това я тревожеше. Колкото и да беше умен и внимателен, все един ден щеше да сгреши.

Когато Ото я запозна с Даниъл Милър, тя вече знаеше, че той е човекът, който ще поеме върху себе си тяхната вина.

Ако действаха внимателно, щяха да го натопят за собствените си престъпления, като в добавка щяха да си поделят огромното му богатство. Ото имаше пари, но не беше истински богат. Не притежаваше състоянието, което би му осигурило пълна свобода. Разбира се, той мразеше Даниъл.

Всичко щеше да се нареди чудесно, ако не беше онова ченге, което дойде един ден в дома им и я принуди да измисля алиби на Даниъл. Другата грешка беше последното убийство.