Съучастници

След два часа, малко преди полунощ, Блох си тръгна и Кейт се залови да оглажда за последен път встъпителната си пледоария. Целта ѝ беше да насочи в друга посока гнева на съдебните заседатели. Да им обясни как всички доказателства сочат, че Кари е просто поредната жертва на Пясъчния човек — нищо повече от това. Искаше те да знаят, че клиентката ѝ е страдала и продължава да страда. Беше убедителен аргумент, но трябваше да се представи навреме.

След като нанесе някои бележки по текста с любимите си японски цветни химикалки, Кейт си изми зъбите, облече си памучна нощница и си легна.

Заспа бързо.

Събуди се внезапно няколко часа по-късно. Алекса беше пуснала песен. Отначало, още сънена и на тъмно, тя не знаеше какво става. Изправи се в седнало положение, объркана и стресната, докато сънят се съпротивляваше на действителността.

Песента беше стара. Отначало ѝ заприлича на музика от филм на Дисни. Оркестъра пресъздаваше звука на вълшебен водопад.

И тогава чу партията на ударните инструменти.

Звучаха като звънчета или като ксилофон, после към тях се добави хармония от мъжки гласове:

Пясъчно човече, слабичко приспи ме…

Тя замръзна. Ледена тръпка премина по цялото ѝ тяло.

И тогава нещо тъмно, някаква сянка я сграбчи и една ръка покри устата ѝ. Усети как я затиска голяма тежест и нечий горещ дъх опари шията ѝ малко преди иглата да се забие там. Миризма на кожени ръкавици изпълни ноздрите ѝ, докато се мъчеше да диша.

Опита се да се извърне настрана, да оттласне нападателя, да се съпротивлява.

Но крайниците ѝ бяха странно отмалели и сякаш тежаха по сто килограма. Едва ги повдигаше. Клепачите ѝ също натежаха и тогава стаята започна да се движи. Струваше ѝ се, че потъва в леглото като в бездна и никога няма да може да изпълзи обратно навън.

Той ѝ говореше. Гласът му звучеше някъде много отдалече.

— Имаш хубави очи. Мисля да си ги запазя.

Усети как ръцете му я повдигнаха, после я поставиха върху нещо. Беше черно и миришеше на гума. Шумът я обгърна като паника, но същевременно толкова ѝ се спеше, че не можеше да помръдне.

Шумът идваше от голям металически цип.

Докато ципът се затваряше, тя с ужас осъзна, че се намира в чувал за трупове.

Тогава очите ѝ се затвориха и я обгърна мрак, по-плътен от най-черната нощ.

Осем и трийсет сутринта не беше обичайното ми време да съм станал и пристигнал в кантората, а и предишната вечер не се бях наспал добре. Съзнанието ми беше изпълнено с твърде много неща.