Съучастници

Изведнъж почувствах как краката ми се подкосяват. Знаех какъв въпрос да ѝ задам, но не можех да го изрека. Гледах право пред себе си към тълпата репортери, фотографи и телевизионни оператори пред входа на съда, като се молех те да не ме видят.

Хари заобиколи колата, видя лицето ми и ме сграбчи за ръката.

В този момент ми идеше да легна на тротоара, да затворя очи и просто да чакам всичко да отмине. Исках да заспя и да се събудя, когато този кошмар е приключил и Кейт е в безопасност.

— Еди, хайде, Еди! Какво се е случило?

Препънах се и Хари ме хвана още по-здраво.

— Еди, поеми си дъх — каза Хари, като ме крепеше да не падна.

Работата ми беше да задавам въпроси и я вършех доста добре. Имаше един въпрос, който трябваше да задам сега. Нямаше как да го избегна. Не можех да го забравя с усилие на волята.

Трябваше да понеса и въпроса, и отговора. И болката.

— Какво има в чувала? — попитах.

— Не може да се каже. Поне засега — отвърна Блох.

Никога не я бях чувал толкова разстроена. Гласът ѝ трепереше, сякаш цялото ѝ тяло се тресеше от страх.

— Но не е Кейт, нали? Кажи ми, че не е тя!

Блох не отговори. Чувах как дъхът ѝ клокочи в гърлото, как набира сили, за да изстреля думите.

— Трупът е напълно обвит в лед. Който е сложил чувала там, е излял във фризера десетки литри вода. Двамата с Лейк се опитваме да изчегъртаме леда, но върви бавно.

— Знаеш кой е, нали, Блох?

— Не мога да кажа.

Това все пак ми даде известна надежда и аз се вкопчих в нея.

— Какво има предвид?

— Каза, че някои серийни убийци крият първите си жертви. Целта е да се освободят от трупа или да го скрият така, че никой да не го намери. Обикновено защото са свързани по някакъв начин с жертвата.

Това, което Лейк бе казал, имаше смисъл, но аз не можех да си избия от главата мисълта, че тъкмо Кейт лежи в онзи фризер, а Блох е там с някакъв тип, на когото нямам пълно доверие, и се опитва да извади трупа на най-добрата си приятелка от леден блок.

Блок замълча. И аз мълчах. Тя също си мислеше, че е Кейт. Личеше си.

Видях репортерите пред входа на съда да се насочват към мен. Стоях, заслушан в шумовете по линията. Може би за пръв път в живота си се чувствах абсолютно безпомощен.

Знаех, че Блох не е на себе си. Усещах го по гласа ѝ.