Съучастници

— Не съм убила онези хора — каза тя.

— Знам, че не си. Но имаме да говорим и за много други неща освен делото. Чакай ме след час в Бруклин Парк, близо до моста.

Затворих и набрах друг номер. Отсреща вдигнаха мигновено.

— Еди Мухата — каза Джими Шапката.

Двамата с Джими Фелини бяхме израснали заедно. Като деца имахме много общо. Баща ми беше мошеник, който се представяше за почтен човек. Неговият баща управляваше най-големия италиански престъпен синдикат в страната. Единствената разлика беше, че старият Фелини не се правеше на почтен.

И двамата с Джими обичахме бокса и прекарвахме цяло лято, както и повечето зимни вечери във фитнеса на Мики, блъскахме тежките боксови круши, остъргвахме дланите си в бетонния под с лицеви опори и се гонехме около ринга. И двамата вървяхме по стъпките на бащите си, в моя случай — поне за известно време. Винаги бяхме готови да се притечем един другиму на помощ, макар че напоследък аз бях този, който исках помощта на Джими, но знаех, че ми я дава с радост. Така вървяха нещата между нас. А ако аз му потрябвах за нещо — бях на разположение, без да задавам въпроси.

— Как си? — попитах.

— Окей. Зает. Виждам, че и ти. Трябва ли ти нещо?

— Търся да наема някого, но разполагам с малко време.

— Става, зависи какво ти трябва.

— Четирима яки карачи с колите си пред кантората ми. Трябва ми екип от хора, които и преди са работили заедно и знаят как се прави венециана.

— Да не си почнал да обираш бижутерийни магазини?

— Честно казано, животът ми щеше да е по-лесен, ако бях избрал това поприще.

Не, трябва да бъда на едно място и не искам федералните да ми се пречкат, докато стигна там. Кой е най-добрият ти шофьор?

— Крилатия, както винаги.

— Той на колко стана?

— Никой не знае и никой не пита. Дори аз, дето съм му шеф, нямам топки да го попитам.

— Правилно. Става въпрос за максимум трийсет минути работа. Хиляда и петстотин на кола. И два бона за теб. Стигат ли?

— Забрави за двата бона. Момчетата ще ми кихнат по петстотин от техните.

Това ми е достатъчно. Ще бъдат пред кантората след половин час. Пази се, Муха.

— Благодаря ти, Шапка.

Двайсет и девет минути по-късно, когато си тръгна с мерцедеса си, Ото се чувстваше видимо по-добре, отколкото при пристигането си. Така беше по-безопасно. Тази игра не беше за него. През цялото време, докато бях на улицата, не отделях очи от тъмния ван. Зад волана имаше някой, но не можех да различа лицето му.