Съучастници

Електронното табло на доджа беше настроено за конферентен разговор с четирима участници, за да може шофьорите да се координират помежду си.

— Крилат, карам по „Хъдсън“ и след трийсет секунди излизам на „Канал“.

— Аз вече съм на „Уотс“, чакам те — чу се отговорът.

Тони настъпи доджа и каквото и да имаше под капака, въртящият момент беше твърде силен за волана му, понеже колата започна да занася. Той отпусна за миг газта, овладя я, гумите зацепиха и гърбът ми залепна за седалката от ускорението.

— Какво си правил с това нещо? — попитах го.

— Нищо. Така си излиза от завода — звяр.

„Уотс“ отвежда до „Канал“ — основна улица в Манхатън с двупосочно движение. „Хъдсън“ е пряката преди „Уотс“. Тони сви вляво по „Канал“ към тунела „Холанд“ и каза:

— Изхвръкнах току-що на „Канал“. Къде сте бе?

Синият мустанг излезе от „Уотс“, зави надясно и тръгна по централната осева линия на „Канал“. Тони удари спирачка и закова до мустанга. Муцуните на колите сочеха в различни посоки.

Аз вече бях отворил вратата си, изскочих от колата и се метнах на предната седалка на мустанга.

Лейк притича до доджа и чух гласа на Тони да го подканва да си паркира задника по-бързо. Когато вратата на Лейк се затръшна, Тони вече бе потеглил. Смъкнах се ниско на седалката и докато затварях вратата си, чух две коли да профучават покрай нас, гонейки Тони, който вече бе изминал половината разстояние до тунела.

— Викторията и ванът погнаха Тони — каза Крилатия, докато потегляше бавно в обратната посока; ние нямахме опашка.

На това му се вика венециана. Федералните изобщо не видяха смяната. Те си въобразяваха, че гонят мен, а не знаеха, че Лейк е на мястото до шофьора. Крилатия и Тони изпълниха номера перфектно. Имаха опит. ФБР от години следеше Джими Шапката. Ако му беше нужно да се срещне насаме с някого, венецианата беше най-лесният начин.

— И така, накъде отиваме? — попита Крилатия.

Крилатия беше много по-голям от мен и Джими. Когато бяхме малки, той ни закриляше.

Беше от квартала на Джими и когато ходех там, той винаги се грижеше никой да не ми досажда. Като единственото ирландско хлапе в изцяло италианския квартал на Джими, имаше защо да се притеснявам. Никой не закачаше Джими заради баща му, но много от местните деца с удоволствие биха се сбили с пришълеца. Освен ако Крилатия не беше наблизо, разбира се. По онова време той винаги ходеше с насинено око или морави петна по лицето и ръцете.