Съучастници

Мислех си, че е от сбивания със съпернически банди, а се оказа, че баща му обичал да го поступва.

Навремето всички му викаха Тони. Когато баща му блъснал майка му през прозореца на жилището им на втория етаж, а Тони скочил след нея, уловил я във въздуха и поел удара с гърба си, хората започнаха да му викат Крилатия. Майка му разправяше, че излетял като птица от прозореца, сграбчил я във въздуха и тя паднала върху него. Въпросния ден лекарите не можеха да кажат дали Тони ще проходи някога заради гръбначните си наранявания.

Бащата на Джими и бащата на Тони имали разговор същата вечер, така разправяха хората, и той не минал добре. Бащата на Тони не оцеля след падането си от покрива на сградата. Тони не само оздравя, но и семейство Фелини го взеха под своя закрила и той започна да работи за тях — крадеше коли за една от нелегалните им работилници, която ги продаваше на части. Беше много добър в работата си, особено в шофирането. Зад волана нямаше по-бърз карач от Крилатия.

Пристигнахме в Бруклин Парк много преди уреченото време.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, ще се оправя. Имаш ли нещо против да ме изчакаш, докато свърша?

— Няма проблем, хлапе. Ще те наглеждам.

Слязох от колата, загърнах се в палтото си и тръгнах към онази част на парка, която се намираше под надлеза за Манхатънския мост. Беше добре поддържана и облагородена, особено откакто откриха фериботната връзка с Манхатън. По това време на денонощието в парка нямаше много хора. Тук-там по някой бягащ за здраве или старец с куче. Паркът излизаше на Ийст Ривър и имаше площадка с парапет, надвесена над водата.

Светлините на манхатънските небостъргачи блещукаха, отразени в набръчканата повърхност на реката.

Опрях се с гръб на парапета, пъхнах ръце в джобовете на палтото си, за да ги стопля, и наблюдавах алеите, които водеха насам.

Отляво се приближаваше възрастна двойка с кученце на каишка. Спряха се при един от телескопите, насочен към Манхатън, и мъжът започна да рови за монети в джобовете си, но се отказа и двамата ме подминаха.

Изчаках доста след уречения час за срещата ми с Кари. С всяка изминала минута тревогата ми нарастваше. Беше ми студено и се боях, че напразно съм поел този риск. Извадих телефона си и натиснах последния набран номер.

Кари отговори веднага.

— Съжалявам — каза тя. — Още не знам дали мога да ти се доверя.

— Няма как да разбереш, ако не ми дадеш шанс. Просто ела на срещата. Още съм тук. Чакам те.

— Не знаеш какво съм направила.

В първия момент не можах да отговоря.