Съучастници

Тя ми беше нужна и обикновено успявах да убедя хората да ми се доверят. Имаше причина Кари да се колебае. И тя беше, че не знаех всичко. Предполагах, че ми е спестила някои неща, но сега вече бях сигурен. И имах достатъчно добра представа какво криеше.

— Знам повече, отколкото си даваш сметка. И съм още на телефона, готов да ти помогна. Понеже каквото и да се е случило, не мисля, че си лош човек, Кари. Хората правят ужасни грешки, но си остават добри по душа. Една грешка не бива да определя изцяло нечий живот.

— Е, добре.

Огледах се да проверя дали някой не ме наблюдава. Не виждах Кари, но тя сигурно вече беше дошла тук. Насочих вниманието си към телескопа.

— Под него има кръгъл парапет, който го заобикаля отвсякъде. Под основата на телескопа съм скрила нещо.

Отидох до там. Наистина в основата имаше малка черна книжка.

— Дневникът ми. Останалата част от него. Прочети го. И ако след това още си съгласен да ми помогнеш, ще ти се доверя.

Отворих дневника и зачетох, докато крачех обратно към колата.

И онези парченца от мозайката, за които още не бях сигурен, изведнъж си дойдоха на мястото. Празнотите бяха попълнени. За пръв път разполагах с истинската история или с по-голямата ѝ част. Останалото можех да си добавя сам.

— Съгласен съм. Знам какво се е случило. Знам какво си направила. Още съм на твое разположение. Можем заедно да спечелим това дело. Всъщност, Кари, аз имам нужда от теб. Пясъчния човек е отвлякъл Кейт.

— Трябва да се явиш утре в съда. Ще бъдеш арестувана за нарушение на мярката, но нека това не те притеснява. Всичко ще се нареди. Ако не дойдеш утре, Кейт ще умре. Той каза, че ако те осъдят, ще я убие. Обича те.

— Няма да допусна да ти се случи нещо лошо. Заклевам се. Но си ми нужна в съда. Мога ли да разчитам на теб? Животът на съдружничката ми е заложен на карта.

— Ще бъда там. И… Еди, благодаря ти.

— Просто трябваше да ми кажеш по-рано истината. Разбирам защо си я премълчала, но оттук нататък трябва да си имаме доверие.

— Аз ти имам. Утре сутринта ще бъда в съда.

Затворих телефона и погледнах към черната повърхност на реката, изпъстрена с призрачни кули от светлина. Има нещо във водата нощем, което ми действа успокояващо. Всичко изглежда по-ясно. Полуистините и липсващите парченца от мозайката — всичко това вече се бе наместило в главата ми. Това, което не знаех в момента, бе как да постъпя оттук нататък. Не биваше да правя грешки.