Съучастници

— Отидох в багажното помещение, но като я чух, веднага се обърнах и излязох навън.

— Раницата на Милър. Цъка. Сапьорите до пет минути ще са тук.

Раменете на Дилейни се отпуснаха.

— Не е свършил парите — каза тя. — Не е допуснал грешка.

Бил извика на полицаите, скупчени на паркинга, да се дръпнат назад и да освободят района.

— Не, не е грешка — съгласи се той. — Искал е да ни примами право при раницата и… бум!

— Защо точно сега? — запита Дилейни по-скоро себе си, отколкото Бил.

— Може би защото след два дни жена му отива на съд.

Автомобилът на сапьорния екип влезе в паркинга точно когато полицейските коли започваха да излизат от там, за да отцепят района. Около „Грейдис Ин“ имаше много незастроена земя. Предимно зле поддържани ливади, които се простираха чак до другото главно шосе. Най-близката сграда беше една баптистка църква, но разстоянието до нея беше такова, че никакво взривно устройство, скрито в раница, не би могло да я засегне. Но полицаите за всеки случай се погрижиха да отведат единствените двама души от персонала на безопасна дистанция.

Въпреки всички маневри наоколо бяха останали твърде много униформени и Бил изпрати една трета от тях да патрулират периметъра и една трета да издирят всички охранителни камери, покриващи подходите към хотела, като изземат записите от часа на пристигането и изчезването на Милър. Ако имаха късмет, може би щяха да засекат регистрационния му номер, макар да подозираха, че дори все още да караше вана, сигурно сменяше редовно номерата му.

Всичко това се обсъждаше в мобилния команден център на Нюйоркското полицейско управление, паркиран на петнайсетина метра от сградата, зад противовзривните заграждения, които бързо бяха издигнати около нея. Ако бомбата избухнеше, нищо нямаше да спаси сградата, но тези прегради щяха да спрат отломките и парчетата стъкло, летящи във въздуха при експлозията.

Сапьорите изпратиха вътре робота си и Дилейни зачака. Тези неща отнемаха време, което минаваше особено бавно. Странно усещане е да чакаш нещо да гръмне.

Може да се опише като тягостно напрежение. Дилейни го бе изпитвала няколко пъти през живота си. Беше постъпила в Бюрото наскоро след уволнението си от американската армия. Мисиите в Ирак и Афганистан ѝ бяха дали да разбере, че е време да помисли за промяна в кариерата си. Чакането в базата по време на онова, което минаваше за почивка между две операции, я изпълваше със странна смесица от стрес и безразличие. Всъщност почивка на практика нямаше.