Съучастници

Нейното осиновено братче Робърт, едва петгодишно, било в своята стая. Децата били живи и невредими, ако не се смятало приспивателното, което им било поставено с инжекция. Те не видели мъжа, който ги боцнал по врата в тъмното, но Робърт казал, че усетил дъха му по бузата си.

Полицаят новобранец си взел един месец отпуск по болест, а след изтичането му подал молба за напускане. Седмица по-късно погълнал свръхдоза обезболяващи и бил погребан с военни почести. Запитах се дали ако беше доживял федералните да открият черната перлена огърлица на госпожа Нилсен в чекмеджето на Кари Милър, това е щяло да успокои душата му? Дали е щяло да го спаси?

Това бяха само няколко от жертвите на Пясъчния човек.

Най-пресните му убийства, които ФБР по един или друг начин бе свързало с Кари Милър. Бях влизал в дома на Кари, бяхме разговаряли и не можех да си я представя като човек, способен да приспи две деца и после невъзмутимо да убие родителите им.

И преди си бях имал работа с чудовища. Също както и Пейдж Дилейни, водещата анализаторка на ФБР по случая.

С нея бяхме работили заедно по делото срещу Боби Соломон, при което се натъкнахме на сериен убиец, успял да се намърда сред съдебните заседатели. Беше чист късмет, че останах жив след това дело, а петнайсетсантиметровият белег на бедрото ми все още ме наболяваше през зимата и ме сърбеше през лятото. Тя ми бе дала и някои ценни съвети по процеса срещу Авелино, когато с Кейт се бяхме изправили за пръв път един срещу друг като опоненти. Дилейни си изкарваше хляба, преследвайки убийци. Нищо чудно, че животът ни бе събрал, той като и двамата се занимавахме, всеки по своя линия, с най-големите ужаси в този град. Дилейни ми харесваше. Беше умна и последователна. Една жена, която бях обичал и загубил някога, на име Харпър, беше наша обща приятелка.

За последен път с Дилейни се бяхме срещнали и разговаряли на годишнината от смъртта на Харпър. Тя си спомняше за нашата покойна приятелка с топлина и обич, които звучаха напълно искрено.

Докато говореше, аз я слушах, кимах и накрая я прегърнах на раздяла. Не можех да говоря за Харпър. Поне засега. Пред никого, дори пред Хари. В един момент си бях въобразил, че двамата с нея може би имаме бъдеще заедно. Белезите по тялото ми не бяха единствените рани, които щях да нося до края на живота си.

Станах от стола и се приближих до прозореца. Неоновото сияние от клуба насреща проникваше в стаята ми и я обливаше в наситеночервено.