Съучастници

Кристин се готвеше да се омъжи за него след няколко седмици, но новината не се оказа толкова тежка за мен, колкото очаквах. Бях приел, че тя има право на свой живот. Болката отшумяваше и вече не я усещах, освен когато ме връхлетеше неочаквано. Повече се тревожех за Ейми, отколкото за Кристин. Имах усещането, че ще изгубя дъщеря си.

Вдигнах телефона и сверих часа на дисплея с часовника си.

Беше два сутринта. Обаждания по това време никога не са на добро.

Беше нашата детективка, Блох.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Пътувам за офиса на ФБР до „Кенеди“. Току-що беше обявена тревога в целия щат. Един от наемателите в сградата на Пейдж Дилейни е повикал полицията. Колата ѝ се намирала в подземния паркинг. И четирите врати били отворени, а алармата пищяла. Телефонът и пистолетът ѝ били вътре.

Исках да кажа нещо, но не можех. Дъхът ми се бе спрял в гърлото.

— Върнал се е — каза Блох.

Централният офис на ФБР в Манхатън се намираше на Федерал Плаза 26. Бюрото има още пет офиса в Ню Йорк, наречени районни управления, разпръснати из целия град.

Районното управление в „Джамейка“, до летище „Кенеди“, се помещаваше в модерна стъклена сграда на Кю Гардън Роуд. Заемаше един цял етаж. В същата сграда имаше също така денонощен фитнес, агенция за наемане на болногледачки, училище за бармани, фризьорски салон и офис на застрахователен брокер.

На входа нямаше сериозна охрана.

Блох ме чакаше пред сградата, облечена с черна тениска под черното спортно яке, тесни джинси и ботуши със стоманени бомбета.

Аз бях все така с тъмносиния костюм, но без вратовръзка. Бялата ми памучна риза беше разкопчана на врата.

— Адвокатите трябва да носят вратовръзки — каза Блох.

— Аз не съм като останалите.

Пристъпихме към въртящата се стъклена врата, влязохме безпроблемно в сградата и взехме асансьора за офиса на ФБР. Сериозната охрана беше на този етаж. Метални детектори, ръчни и стационарни, скенери за багаж — през всичко трябваше да минем, преди да ни допуснат в приемната, която беше доста тясна. Четири твърди пластмасови стола.

По два от всяка страна на вратата, обърнати към едно внушително бюро насреща, зад което седеше внушителна жена. Беше на шейсет и няколко и излъчваше самочувствието на човек с многогодишен опит. Извърна стола си към нас и ни изгледа над черните рамки на очилата си с дебели стъкла, като издаде устни напред.

— Какво обичате? — попита тя.

— Ние сме приятели на Пейдж Дилейни. Може ли да говорим с някой от дежурните агенти? Името ми е Еди Флин.