Съучастници

Заради огромната рана на корема си беше подгизнала в кръв от шията до коленете. Очите ѝ бяха извадени.

Блох скочи в каросерията и докато едната ѝ ръка беше върху раната на Дилейни, а другата на шията ѝ, се провикна да доведат парамедик.

— Не напипвам пулс — каза тя.

Качих се при нея в пикапа, за да ѝ помогна да притиска раната. Още щом докоснах тялото на Дилейни, разбрах, че сме закъснели. Беше студена.

Ръцете ѝ бяха вързани на гърба. На шията ѝ имаше кръгла синина със следа от убождане в средата.

Беше я упоил. Молех се да е останала в безсъзнание до края.

Блох започна да ѝ прави сърдечен масаж, докато аз притисках раната на корема ѝ. От паниката наоколо времето сякаш течеше забавено; видях как Сунг се пресегна и извади от каросерията на пикапа някакъв плик. Върху него беше написано името му. Останалите агенти крещяха на Блох какво да прави или говореха по телефона.

Всеки път, когато Блох притиснеше с длани гърдите на Дилейни, прясна кръв обливаше ръцете ми.

Погледнах вляво от себе си и видях Лейк. Беше се облегнал на една стоманена колона, но тя не беше достатъчна, за да го държи изправен. Гърбът му се плъзгаше по нея, докато седна на пода. Беше закрил лицето си с ръце и тялото му се разтърсваше от спазми.

Чух сирените в далечината. Пронизителният им вой разцепваше нощта.

Пристигаха твърде късно.

Беше осем и половина сутринта, когато двамата с Блох излязохме от офиса на ФБР на Федерал Плаза, примигвайки срещу утринното слънце.

Болеше ме глава, и двамата бяхме гладни. Ръцете ни бяха чисти, но ръкавите на ризите ни бяха мокри и оцветени в розово, след като отмихме от тях кръвта на нашата приятелка. В мъжката тоалетна тази сутрин бях видял един агент да стиска „Ню Йорк Таймс“ под мишницата си. Докато си миеше ръцете, го остави на плота до мивката.

Аз съм убиец. Съпругата ми не е.

Оставете я намира или и други ще умрат.

На улицата пред офиса на ФБР един човек в измачкан костюм, закрил с ръка очите си срещу слънцето, ни зяпаше, докато излизахме от сградата.

Ако не знаех, че дрехите му изглеждат по същия начин, както и предишната вечер, бих се заклел, че е спал с тях. Но никой от нас не беше спал.

Гейбриъл Лейк вдигна ръка и каза:

— Мога ли да ви черпя една закуска?

Да се храниш в манхатънска закусвалня е едно от големите удоволствия на живота. Лейк знаеше такова място наблизо. След две преки се озовахме пред заведение от старата школа.