Съучастници

Престъпността в града се увеличаваше, особено въоръжените грабежи. Но двама мъже, излезли на разходка с куче, не бяха лесна цел, така че не се притеснявах от някакво бандитче със сгъваем нож в треперещата си ръка.

— Където и да е Кари в момента, не е на себе си — казах аз. — Не мисля обаче, че е при съпруга си. Ти я видя онази вечер. Имала му е доверие, обичала го е, а той излезе чудовище. След такова нещо как да вярваш на когото и да било? Този човек е променил живота ѝ, откакто са се запознали.

Дал ѝ е всичко, което някога е желала: голямата къща, колата, никога повече да не мисли за пари. Но всичко се оказа лъжа.

— Разбирам какво имаш предвид. Не може една сутрин да се събудиш и внезапно да ти хрумне да започнеш да убиваш хора. Такива индивиди дълго време са отглеждали злото в себе си. И започнат ли веднъж, вероятно не могат да се спрат, дори да искат. Когато говорих с нея… всъщност няма значение.

— Не, продължавай. Какво искаше да кажеш?

— В допълнение към болката от измяната му и към обществената омраза тя таи и силно чувство за вина.

Обвинява се, поне отчасти, за случилото се. Знае, че ако беше вдигнала телефона да каже на ФБР, много от тези хора днес щяха да са живи.

— Последните жертви, преди да го разкрият, бяха семейство Нилсен — каза Хари. — Това си е тежко бреме. Да знаеш, че си можел да сложиш край на тези убийства… да спасиш родителите на тези деца. Хора са скачали…

— Хайде де, изречи го. Аз също си го помислих.

Хари въздъхна, спря се, наведе се и погали Кларънс по главата.

— Не е нужно да го казвам. Ако бреговата охрана открие трупа ѝ в реката, няма да се учудя. Видяхме какво направи с нея телевизията — превърна я в най-мразената жена в Америка. Приятелите ѝ я заклеймяват по новините. Какъв кошмар.

— Надявам се само, че е все още жива — казах аз.

Известно време повървяхме, без да говорим, обединени от надеждата, че Кари Милър е още жива някъде, под същия купол от звезди, който виждахме над главите си.

В парка нямаше много хора. По това време никога нямаше. Виждаха се отделни човешки фигури — пред нас или по съседните алеи, окъпани за миг в светлината на красивите чугунени фенери. Крачехме мълчаливо и радостта на Кларънс, че е далече от шума и блъсканицата на града, се предаваше и на нас.

— Къде се намираме? — попитах.

Хари пристъпи до най-близкия фенер, сложи си очилата и светна с телефона си, за да прочете надписа върху основата.