Съучастници

Уайт нямаше уточняващи въпроси към изцапания с мастило експерт по ДНК.

Когато един от свидетелите ти колабира, има два начина да реагираш. Да се опиташ да замажеш щетите или да го изкараш колкото се може по-бързо от там и да повикаш нов свидетел. Прокурорът избра второто. Следващият свидетел трябваше да бъде добър. Почти непоклатим.

— Народът призовава госпожа Дейзи Броудър.

Дребна старица с бяла коса, облечена в елегантен сив костюм с блуза на синьо-бели райета, се зададе с уверена крачка по пътеката. Движеше се с такава лекота, че ми напомняше едно от онези комични телевизионни шоута, в които артисти се правят на възрастни инвалиди, докато не се метнат на скейтборд и не побъркат публиката с някакви страхотни изпълнения.

Госпожа Броудър приличаше на такава артистка. Беше кожа и кости, сякаш цялата ѝ мускулатура бе изсмукана с помпа. Ръцете ѝ бяха деформирани от артрит. Възрастта беше изписала историята на живота ѝ с фини бръчици навсякъде върху кожата ѝ, а по ръцете и челото ѝ имаше кафяви старчески петна.

Видял възможност да се изяви, Уайт скочи от мястото си и заобиколи припряно масата, за да подаде ръка на госпожа Броудър. Искаше да я подкрепи, докато се настани на свидетелското място.

Тя го отпрати с жест. Госпожа Броудър не се нуждаеше от помощ. Уайт се почувства глупаво, но я погледна с най-топлата си фалшива усмивка, след което се върна на масата на обвинението. Тя се закле в Библията да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината и нека Бог ѝ е на помощ.

Отдавна съм спрял да броя хората, които съм наблюдавал да полагат тази клетва. Повечето нервничат, объркват ръката, която трябва да сложат върху Библията, потят се и сричат клетвата, макар че съдебният служител е до тях и им я диктува. Иска се само да повтарят след него. Някои приемат това сериозно или поне се преструват, опитвайки се да покажат нещо като искреност, докато всъщност се издават какви лицемери са.

Госпожа Броудър обаче беше от сериозните. Повтори високо и ясно всяка изречена от служителя дума, сякаш наистина вярваше в клетвата.

Все едно я рецитираше на първия мач от Световното първенство по бейзбол от могилката на питчъра на Янки Стейдиъм. Когато свърши и съдията я покани да седне, тя му благодари като на глуповато, но любимо внуче.

— Госпожо Броудър — започна Уайт, — спомняте ли си къде бяхте през нощта срещу десети юни тази година?

— Младежо, спомням си точно къде бях, какво вършех и какво се случи във въпросната нощ.