Съучастници

Уайт се усмихна и ми хвърли бърз поглед, който намекваше, че тази свидетелка няма да се хване на тъпите ми номера. Аз нямах нужда да ми го казва. Госпожа Броудър щеше яко да ме озори. Някои свидетели не можеш да ги разбиеш с нищо. Те са като бронирани. А Кейт разчиташе на мен. На Хари. На Блох.

— Просто слушай — прошепна ми Хари. — Винаги се намира пролука. Изчакай да я видиш.

— Госпожо Броудър, защо не ни кажете къде бяхте и какво видяхте онази нощ?

— Гледах филм. „Хищникът“ с Арнолд Шварценегер. Бях стигнала до половината, където убиват Хокинс, когато случайно погледнах навън през прозореца и видях отсреща двама души, мъж и жена.

Минаваха покрай къщата на семейство Нилсен, но сякаш не бързаха.

— Какво искате да кажете с това „сякаш не бързаха“?

— Вървяха много бавно. Това привлече вниманието ми. Всеки в Ню Йорк бърза за някъде. Тези двамата не бързаха за никъде.

— И какво стана после?

— Ами не обърнах много внимание. Продължих да си гледам филма. След около пет минути те се върнаха.

Пак минаха покрай къщата на Нилсен. Изведнъж се спряха, обърнаха се и застанаха на тротоара, като просто я оглеждаха.

— Колко време останаха там?

— Може би пет-десет минути.

— Разпознахте ли ги?

— Отначало не. Не ги познавах. Човек вижда какво ли не в града, но тези двамата ми причиниха някакво особено усещане. Трудно е да се опише. Може да ви прозвучи странно, но като ги гледах, ме обзе лошо предчувствие. Съсредоточих се. Успях да огледам добре лицата им.

— Кога говорихте с полицията, госпожо Броудър?

— На другия ден видях полицаи пред дома на Нилсен.

Както и парамедици. Бяха отцепили цял участък от улицата и не можех да отида на заниманията си. Но слязох долу и заговорих един полицай. Разказах му какво съм видяла предишната вечер.

— Не търсели двойка. А мъж, който действал сам.

Имах чувството, че Уайт много държи да приключат бързо с грешката на ченгето, но се възпря. Явно реши, че е по-важно съдебните заседатели да научат, че госпожа Броудър е разговаряла с полицията, преди лицето на Даниъл Милър да се появи във всички новинарски емисии, сайтове и вестници в страната.

— Какво стана след това, госпожо Броудър?

— Ами… минаха поне два дни. Целият квартал беше покрусен. Познавахме семейството. Всеки ден виждахме децата да си играят пред къщата, да се прибират от училище, да отиват до магазина. Всичко беше толкова шокиращо. Не знам колко време мина след онази нощ, преди да видя лицето на мъжа по новините.