Съучастници

За лампите ще говорим след малко. Да пробваме още веднъж. Било е нощ. Отвън е било тъмно, не е ли така?

Тя сплете пръсти, кимна и каза:

— Уличната лампа, която толкова държахте да споменете, тя на какво разстояние е от къщата на семейство Нилсен?

Госпожа Броудър видимо се затрудняваше да пресметне разстоянието. Много хора имат този проблем. Не могат да мислят в метри и сантиметри, не могат да визуализират обстановката. Задачата ми беше да накарам госпожа Броудър да се почувства колкото се може по-несигурна.

— О, не знам всъщност.

Близко е обаче.

— Не знам, три метра?

— Да ви улесня малко. Уличната лампа от вашата страна на улицата ли е, или от отсрещната?

— Пред жилището ви ли?

— Не, малко по-нататък.

— Вече установихме, че вашият апартамент е на двайсет и три-четири метра от тротоара пред къщата на семейство Нилсен. Това означава, че уличната лампа няма как да е на три метра от там, нали, госпожо Броудър?

Тя стисна устни, вдигна ръце с дланите нагоре и сви рамене, както правят хората, които не знаят какво да кажат или как да постъпят.

— Виждам, че не сте сигурна, затова позволете да ви помогна. Уличната лампа не е пред сградата, в която живеете, а е между нея и Трето авеню, нали така?

Тя затвори очи, опитвайки се да си представи улицата, и каза:

— Точно така, като застанете с лице срещу жилището ми, ви се пада вляво.

— Разбирам това, въпросът ми е: колко вляво?

— Пак ви казвам, не знам точно. Не много далече.

— Това дали ще ви помогне? Да кажем, че в момента сте отвън пред сградата си.

Посочете в залата ориентир, който да е на същото разстояние, колкото лампата. Не е там, където съм аз. Дали не би могла да бъде чак в дъното на залата?

Тя се взря в указаната посока и каза:

— Не, не е чак толкова далече. Може би наполовина на това разстояние.

Аз се обърнах и закрачих толкова бавно, колкото да не си докарам някое мъмрене от съдията. Стъпките ми отекваха в смълчаната зала, докато минавах покрай масата на защитата, покрай първия ред, после втория, третия, четвъртия, петия.

Забавих крачка и така стигнах до десетия ред, който се падаше по средата.

Обърнах се и попитах тихо госпожа Броудър:

Госпожа Броудър сложи длан зад ухото си и каза:

— Извинете, не ви чувам.

— Съжалявам, толкова се отдалечих. Това ли е приблизително разстоянието между жилището ви и уличната лампа?

Тръгнах по обратния път. Бавно. За да оставя възможност на съдебните заседатели да оценят разстоянието. И за да им се стори по-голямо, отколкото всъщност беше.