Съучастници

И до шибаните градски власти като цяло.

Той претегляше внимателно всеки свой ход. Всяко убийство беше планирано и добре обмислено. Рискът от залавяне — оценен и сведен до минимум.

И сам не разбираше изцяло защо се спира на конкретни жертви. Понякога беше ясно. Някои жени се открояваха от тълпата като сияйни идоли. Бяха различни от простолюдието. Походката, начинът, по който държаха главите си изправени, дори слънчевите отблясъци в косите им и нежната им кожа. При други мотивът беше тяхната неразличимост. Това, че напълно се сливаха с фона.

Че бяха практически невидими за околните. Онази брюнетка, загърната в дълга хавлия, понесла дъска за сърф по горещия пясък на плажа в Кони Айланд. Или блондинката, застанала на ъгъла с рекламен плакат в ръка, раздаваща листовки за ресторанта на същата улица. Но с каквото и да привличаха вниманието му, решението да ги набележи за следваща жертва се свеждаше до един-единствен аспект.

Очите бяха тези, които го привличаха.

Красиви, ясни очи. В които проблясваше нещо загадъчно.

Нещо повече от очакване. Някакъв пламък, прерастващ в странен копнеж.

Не точно ярост. Не точно любов.

Нещо по-дълбоко, по-тъмно и от двете.

Но всичко завършваше по един и същ начин. Той духваше лекичко върху шиите им, приспиваше ги с иглата и после необезпокоявано си вършеше работата. След което те не се събуждаха повече. Сякаш ги освобождаваше от този свят, пренасяйки ги в някакъв вечен блажен сън.

Беше виждал много трупове. Когато животът напуснеше тялото, се случваше нещо първично.

Кръвта спираше да го оросява. То изстиваше бързо и се превръщаше в мъртва плът.

Само очите запазваха отражението на живота.

Човешкото око притежаваше някаква магическа сила за него. Тя го бе запленявала през целия му живот. Спомняше си, че навремето беше чел в някаква много стара книга с криминални разкази как преди един век съдебните медици и криминалистите запазвали очите на жертвите и ги изследвали подробно, вярвайки, че лицето на убиеца по някакъв начин се е запечатало върху ретината.

Това бяха глупости, разбира се, но историята го бе заинтригувала.

И така, когато се убедеше, че жертвата е мъртва, той вземаше очите ѝ и ги запазваше. Понякога в скривалището си ги изваждаше от бурканите, за да ги подържи в шепа. На този етап те вече приличаха на стъкло, защото консервиращият разтвор ги втвърдяваше като топчета за игра. Взираше се в тях, като се питаше дали собственият му образ не е някъде вътре.

Пясъкът, който използваше, имаше две предназначения.