Съучастници

Едва ли някой щеше да нахлуе в оживен ресторант за пържени пилета, да прескочи тезгяха и да гръмне Тереза в главата. Също и Нюйоркската обществена библиотека беше достатъчно безопасно място — с метални детектори и охрана на входа. Опасният момент бе пътуването на Тереза от жилището до работното ѝ място и обратно.

Той щеше да изчака благоприятна възможност. Такава щеше да се появи. Въпросът беше кога.

Той умееше да чака. Имаше опит. Години наред бе страдал от безсъние. Някога бе лежал сам в тъмното, а съзнанието му започваше да рисува всевъзможни ужаси, които биха могли да се случат с него или семейството му.

Всичко бе започнало, когато беше около седемгодишен. След като родителите му си легнеха, той ставаше от леглото и влизаше в гардероба. Седнал на пода между висящите на закачалки дрехи, четеше приказки на светлината на джобно фенерче.

Четеше почти до зазоряване, после пропълзяваше обратно в леглото си и заспиваше изтощен. Това продължи, докато вече не можеше да се побира в гардероба, затова четеше в леглото си.

В приказките, към които се връщаше отново и отново, се разказваше за съня. „Хензел и Гретел“, „Спящата красавица“, „Снежанка“, „Златокоска и трите мечки“, „Принцесата и граховото зърно“ и други. После премина на истории за страховити фигури, навестяващи деца, които отказват да заспят: Торбалан, гнома Уи Уили Уинки, Оле-затвори-очички. Те бяха предназначени да насърчават децата да си лягат. Любимата му беше за Пясъчния човек, който посипвал очите им с прашец, за да ги приспи.

Той знаеше, че не тези истории са го превърнали в убиец.

Този импулс беше отпреди тях. Години наред си бе фантазирал как убива семейната котка Луси и се опитваше да ѝ причини болка всеки път, когато това можеше да мине незабелязано. Луси всеки път успяваше да се изскубне невредима. Тя го мразеше още преди да бе запратил кухненския нож по нея. Може би усещаше истинската му природа, докато останалите не можеха. Съскаше му и извиваше гръб, щом той влезеше в стаята. Боеше се. За него това беше нещо естествено. Знаеше, че трябва да предизвиква страх. Беше се научил да не подлага на съмнение импулсите си. Не бяха нужни обяснения. Една акула не се обяснява. Тя си е акула.

Както той беше убиец.

А една лятна нощ на плажа в Кони Айланд, когато за пръв път се натъкна на онази жена, заспала пияна на пясъка, осъзна истинското си призвание и се остави на природата си. Опиянението, което изпита онази нощ, все още отекваше в паметта му и дори в мускулите на крайниците му.