Съучастници

Чух отново същото думкане, нещо хрущеше и се цепеше. Денис изтича вътре и аз я последвах. Беше застанала с гръб към кабинката, закрила устата си с ръка, и наблюдаваше Блох.

Всеки удар отнасяше поредно парче от белите фаянсови плочки на стената. Ръцете ѝ се движеха бързо, сякаш тренираше с боксова круша. В краката ѝ се бе образувала купчина отломки, а във въздуха се носеше прах.

Аз я сграбчих изотзад, блокирах ръцете ѝ и полека я отдръпнах от стената. Отначало тя се съпротивляваше и за миг си помислих, че стига да иска, лесно може да ми отмъсти за намесата.

Разбира се, не го направи.

Задъхана, тя се остави да я задържа в ръцете си. Физическата близост не беше нещо, което Блох приемаше лесно. Но сега, докато кръвта ѝ кипеше, тя или не ме забелязваше, или моторът ѝ работеше на такива обороти, че не ѝ беше до мен.

Постепенно дишането ѝ се успокои и пулсът ѝ се нормализира.

Разхлабих леко хватката. Колкото да проверя дали няма да се опита да се отскубне и отново да заблъска по стената.

Денис издърпа хартиени кърпи от диспенсъра, намокри ги и започна да почиства окървавените кокалчета на ръцете ѝ.

По лявата буза на Блох се беше стекла сълза, оставяйки подобна на белег следа в прахта, покрила лицето ѝ. Денис го избърса внимателно и двете се прегърнаха.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Денис.

— Пясъчния човек отвлече Кейт — обадих се аз. — Не можем да кажем на никого, дори на ченгетата.

Денис затвори очи, притисна Блох до себе си и ѝ прошепна нещо.

Блох кимна и двете се отделиха една от друга. Блох подсмръкна и каза:

— Трябва да се видя с Лейк. Ще ви се обадя от колата.

Застанал на вратата, Хари попита:

— Блох си тръгна. Съвзе ли се? Добре ли е?

— По дяволите, какво ще правим сега? Ще трябва да кажем на ченгетата.

— Не, той ще я убие — отсякох аз.

— Ами какво тогава да правим?

Вдигнах ръка, избърсах потта от клепачите си и забелязах, че пръстите ми треперят, но това не беше от усилието да удържам Блох.

Отломките от плочки захрущяха под краката на Денис, която отново отиде до мивката, намокри още хартиени кърпи и подаде по една на мен и на Хари. После се облегна на вратата на кабинката, скръсти ръце и попи сълзите, които оставяха черни следи от туш по лицето ѝ.

Двамата с Хари се спогледахме.