Съучастници

И то веднага, докато все още разполагаше с предимството на изненадата. Подмина вратата и обиколи периметъра на помещението, за да се приближи под ъгъл към офиса, а не фронтално. От тази страна нямаше прозорец. Той нямаше как да я види, че се приближава.

Движенията ѝ сякаш предизвикваха повече шум, отколкото бе нормално. Всяко вдишване беше вихрушка. Всяка стъпка — тътен. Всеки удар на сърцето ѝ — взрив. В тъмния склад беше хладно, но тя трябваше да примигва, за да прогони струйките пот, които влизаха в очите ѝ.

Тежестта на револвера в ръката ѝ вече не ѝ даваше кураж както обикновено. Сега по-скоро ѝ пречеше. Сякаш бе избрала неподходящо оръжие за задачата.

Осъзнаваше какво означава всичко това: страх. Тя не се страхуваше от Пясъчния човек. Блох не се боеше от никого.

Страхуваше се от онова, което щеше да намери вътре.

Страхуваше се, че може да открие трупа на своята приятелка от детинство в един прашен стар склад.

Беше близо. Още само метър-два.

Дулото на револвера ѝ потрепери.

Не заради физическото усилие.

Откакто си избра „Смит и Уесън Магнум 500“ за лично оръжие, Блох бе тренирала с него всеки ден в продължение на една година. Всяка сутрин по един час на стрелбището. Всеки изстрел с това оръжие беше като ритник на кон в дланта ѝ. Но тя понасяше тези ритници, докато ѝ се образува дебел мазол и дланта спря да я боли. Да държи магнума в ръката си ѝ се струваше толкова естествено, колкото да държи прибор за хранене или химикалка.

Но сега, докато адреналинът клокочеше в нея, тя имаше усещането, че всичките ѝ сетива са претоварени.

Стигна до вратата на офиса и се наведе ниско. Нямаше смисъл да рискува и да наднича през прозорчето. В случай че вътре имаше някой, тя най-вероятно щеше да си изпроси ослепителен лъч в очите или… куршум.

Имаше един-единствен начин. Светкавична атака.

Блох обърна фенерчето в лявата си ръка и го стисна като кама. Копчето за включване беше върху основата му и можеше да го щрака с палеца си. Кръстоса китките на двете си ръце: дясната с магнума отпред, а лявата с фенерчето отзад, като ги държеше насочени в една и съща точка.

Застана срещу вратата. Пое си въздух. Разкърши рамене. Изпука прешлените на шията си. Ритна вратата с крак.

Вратата поддаде без съпротива. Блох я прекрачи, опипвайки тъмното помещение с дулото на револвера си, целейки се в точката от лъча на фенерчето.

В помещението просто нямаше никой.

Сега забеляза, че светлината е бледозелена и идва отнякъде близо до пода.