Съучастници

Беше „Панерай“, модел 1950, скъп и любим подарък. В света имаше само още двеста четиресет и девет като него. При напускане на фабриката часовниците бяха абсолютно еднакви, но с времето, под въздействието на средата, всеки придобиваше своя индивидуална патина. Този часовник означаваше много за него. Беше умело подбран подарък, защото беше като него — прецизен и уникален.

Беше осем без две минути вечерта.

Имаше горе-долу половин час: толкова беше времето за реакция на ФБР.

Той включи на скорост и напусна паркинга.

Осем без две минути.

Денят на Дилейни в нюйоркския офис на ФБР завърши по същия начин, както бе започнал. Всяка сутрин и всяка вечер през последната година тя проверяваше за новини около Пясъчния човек. ФБР имаше достъп до базите данни на правоохранителните органи по целия свят. Всички те се актуализираха повече или по-малко редовно в зависимост от региона. Някои като системата на Интерпол за лицево разпознаване се попълваха през няколко минути с нови и нови биометрични данни.

Други — през няколко часа, веднъж дневно или дори веднъж в месеца. За Дилейни това нямаше значение. Тя си имаше квота. Трийсет и една бази данни, които да провери. Всяка сутрин. И всяка вечер.

Докато правеше справките си, изгълта половин литър студено кафе. Както всяка сутрин. И всяка вечер. Без сметана, с пет бучки захар.

Пресегна се към телефона върху бюрото и набра номер. Умееше да върши по няколко неща едновременно. Телефонът в другия край на линията иззвъня веднъж.

Втори път. Трети. Само това се искаше от нея. Да изчака три позвънявания, после да затвори. От тринайсетгодишна всеки път, когато ѝ се налагаше да прекара нощта извън къщи, още с прибирането си на мястото, където бе отседнала, независимо от часа тя трябваше да набере номера на майка си и да изчака три позвънявания. За да знае Колийн, че е в безопасност. Майките се тревожат за децата си, но ирландските майки са световни шампионки по тревожене. Тъкмо се канеше да затвори, изпълнила дълга си както обикновено, макар и леко преждевременно, когато чу телефонът отсреща да се вдига.

— Пейдж, ти ли си? Обаждаш се от блокиран номер. Още не си се прибрала, нали? — каза Колийн с нейния насечен дъблински акцент, от който упорито отказваше да се отърси, въпреки че вече над четиресет години живееше в Бостън…

— Аз съм. Добре съм, мамо. Просто…

— Знаеш, че не мога да заспя, докато не се убедя, че си се прибрала вкъщи благополучно. И не ме лъжи.