Съучастници

Докато Хари говореше, забелязах как пръстите на Пелтие подравняват ножа и вилицата пред него, докато застанаха в пълна симетрия. След това кръстоса ръце, сякаш за да устои на изкушението да си играе още с приборите.

— Наистина ли смяташ, че тя ще се появи? — попита той.

Двамата с Хари се спогледахме. Аз се извърнах към аквариума. Тропическите риби винаги ми действаха успокояващо. Имаше нещо в начина, по който плуваха, в играта на цветовете, когато светлината се отразяваше от микроскопичните им люспици. Като дете винаги си бях мечтал за такъв аквариум, но можехме да си позволим най-много две златни рибки в стъклена купа, които не оцеляваха дълго.

Дори имената на тези тук звучаха екзотично. Сред тях имаше грациозни риби клоуни, които сякаш танцуваха във водата; сини скаларии с перки, подобни на птичи пера; имаше и миниатюрни неонови тетри, трепкащи във водата като малки зелени и червени пламъчета. Имаше и други, но не помнех названията им.

Лампата придаваше на Пелтие златист ореол. Може би се дължеше на кожата му.

Не можех да определя. Станах от мястото си и казах:

— Ще ида да хвърля един поглед отвън.

Докато вървях в полумрака на „Комодор“, си дадох труда да огледам лицата по масите. Мъжете бяха с костюми или поне със сака и вратовръзки. Беше такова заведение. Бизнесмени, погълнати в делови разговори; дами с торбички от „Мезон Гояр“ или „Алекзандър Маккуин“, дискретно поставени в краката им; двойки, приведени над масата и разговарящи шепнешком; и двама мъже в тъмни костюми, облегнати назад в столовете си, които изучаваха менюто, все едно беше написано от Джеймс Джойс.

Двамата костюмари бяха на маса до витрината, от която се виждаше входът на заведението. И двамата подпираха главите си с една ръка, докато в другата държаха несръчно голямото подвързано с кожа меню и сякаш всеки момент щяха да го изпуснат. Прикриваха слушалките в ушите си. Федерални. Със същия успех можеха да дойдат с износени тениски и бейзболни шапки с логото на ФБР.

Бутнах входната врата и излязох на улицата.

Беше пряка на Медисън авеню, някъде между Трийсета и Трийсет и пета улица. На ъгъла имаше вестникарски павилион. Взех си „Уолстрийт Джърнъл“ от купчината. Докато се бях навел, видях черен ван, паркиран на ъгъла. Зад волана беше мъж в бежов шлифер, който държеше списание „Тайм“. Прелистваше го, но вниманието му беше другаде. Платих вестника си, върнах се и засякох още един ван без прозорци отсреща през улицата със самотен мъж зад волана.